Как Христо Стоичков стана Ангел Станков

Oфициалната биография на най-популярния българин по света Христо Стоичков от днес е на пазара в 1 200 търговски точки в страната. Освен в книжарниците в страната книгата ще се разпространява в моловете и на специални щандове в хипермаркетите. В 400 страници Кавалерът на „Златната топка“ разказва без маска и грим целия си живот като във всяка глава има случки, които стават известни за първи път. Това не е една захаросана история, за Христо Стоичков, а отровен разказ за битките му в живота, страданията, грешките, гафовете.  

В ЦСКА още от първия ден бяха в шах с моята история. Не само че съм пристигнал с автобуса на „Левски-Спартак“, но и нямам документи! Шефът на футболния клуб, полков- ник Никола Миланов – вездесъщият типаж Чопъра, за кого- то дори в Харманли бяхме слушали легенди – не можеше да повярва какъв елемент се е изпънал пред бюрото му.

„Момче, какъв такъв незнаен герой си, че да ми се явяваш в ЦСКА като нелегален?!“ Това ми беше за „Добър ден“. Какво можех да му отговоря? Приех друга тактика. Мълча и дъвча въздух. Мъча се да не го гледам като елен – фарове. Някаква муха от „В“ група се явява неподготвена пред другаря полковник, който само преди две-три години е командвал ЦСКА при детронирането на еврошампионите „Ливърпул“ и „Нотингам“. Миланов изръмжа още нещо в свой стил и задейства машината още пред мен. Каза ми, че е русенец, но това изобщо не повлия, когато вдигна телефона на моите хора от неговия роден град. Изстреля като „Катюша“ ругатни към тях и след като здраво ги зашемети, чух най-важното. Ако до 24 часа паспортът ми не се появи на „Армията“, да се стягат за 6-месечен запас. Като за начало. Много време им даде. Не, не само за срока на запаса. Още вечерта паспортът беше в джоба ми. ... Напредвах бавно като ледник към титулярния състав. И така, докато най-после под №11 стигнах до титулярните 11 в най-скандалния мач в историята на българския футбол. Блъфовете на съдбата явно нямаха край, но кой да ми го каже тогава? Бях избран за титуляр във вечното дерби и преливах от щастие. София, 19 юни 1985 година – финал за Купата на Народна Република България. ЦСКА срещу кръвния си съперник „Левски-Спартак“ пред 30 000 зрители на Националния стадион. На 19 години Христо Стоичков излезе на арената в тон с тогавашната футболна мода – с дълга коса, дъвка в устата, голям ланец и много динамит под фланелката. Футболист отвсякъде. Ляв халф. Неизвестен за съперниците надъхан тип, когото само 8 месеца по-рано (пак тази „осмица“, сори) те бяха превозили от Харманли до София като абсолютен анонимник след 1/8-финал в същия този турнир. Е, да, съдбата няма само мен да ме пунтира? Съперникът беше в серия от победи срещу ЦСКА, който болезнено обновяваше състава си след най-славните в историята на страната победи в турнира за КЕШ. Седмица по-рано „сините“ си бяха отвоювали втора поредна шампионска титла и пресата твърдеше, че това е най-силният състав, който някога са имали. Заради всичко това обстановката в нашия лагер беше една такава тегава, напрегната. Сякаш стъпвахме в още не напълно разминирано поле. Традиционните шеги бяха се предали пред напрежението и направо изтикани в ъгъла.

Преди да започне разбора за мача, си позволих да кажа нещо, за което старата гвардия трябваше да ме разстреля. „Знаеш ли, бате Симо, защо са били тези загуби напоследък? – питам на висок глас. И сам си отговарям бързо: – Защото Христо Стоичков го е нямало в отбора!“ Не знам как ми се размина... Може би защото всички бяха така силно напрегнати, че не искаха допълнително да си обтягат нервите с пердето дебютант. На терена левскарите се държаха надменно, дори арогантно. Георги Славков обаче бързо им пусна кръв с гол за 1:0. Но преди удара си помогна така фино с ръка, че и днешните видеоповторения на системата ВАР трудно щяха да го разкрият. Да не говорим за рефера Ахмед Яшаров. Попадението превърна противника в глутница бесни кучета, които искаха да разкъсат и нас, и съдията. През второто полувреме Илия Войнов от свободен удар ги торпилира за 2:0. Шок и ужас! Но само за броени секунди като при нокдаун. Лудостта на „сините“ се завърна светкавично и със силата на смерч. В хода на мача Славков изпусна дузпа. След нейното отсъждане Ясенов ми заприлича на окуцял жираф, който тълпа ловци гони по терена начело с вратаря на съперника. А тревата сякаш беше жарава.

Обстановката стана дотолкова крейзи, че дори един от най-големите спортсмени във футбола ни – Емил Спасов, изпуши. С поглед на луд той неочаквано хвана за гушата нашия Костадин Янчев. Бях най-близо от всички „червени“ и веднага реагирах – изблъсках Спасов. На мига се оформи меле с много блъскане, бутане, закани, псувни, но до ексцесии не се стигна. Нямаше размяна на тупалки или нещо от този род. Само леко сумо на футболния терен. Това се разигра пред бушуващите трибуни. Малко преди края съдията отсъди измислена дузпа за „Левски“. Срещу мен, естествено – бях най-подходящият. И голмайсторът на сините за всички времена Наско Сираков я вкара за 1:2. Попадението се оказа просто подробност от пейзажа в този адски скандален мач, който ние първо спечелихме, а после всички участници в него вкупом загубихме. Но празненството поне ми остана. Първи голям финал за мен – първа купа и купон до зори! Три дни по-късно научих по възможно най-болезнения и гаден начин какво е това да не знаеш, когато печелиш, какво губиш, и когато губиш, какво печелиш.

По-късно, при подобна ситуация, съдбата пак ме нареди така, но с обратен знак. Говоря ви за деня, когато направих едно настъпване, определено за номер едно на века във футбола. Тогава първо загубих, но после спечелих. След мача на 19 юни обаче беше моментът, в който загубих, след като съм спечелил. И то как загубих само...

Забавлявах се с приятели в едно кафене, когато говорител с надгробен глас съобщи по държавната телевизия решение на Секретариата на ЦК на БКП за драстични наказания във връзка със скандалния финал. Най-тежките санкции в историята на БГ футбола. Говореше се за изкореняване на недъзите в българския футбол. И се оказа, че 19-годишният Христо Стоичков, вашият човек, е част от въпросните недъзи. За назидание и с твърда ръка Партията лиши завинаги от право да играят организиран футбол мен и четирима от „Левски“ – Емил Спасов, Борислав Михайлов, Емил Велев и Пламен Николов. Старши треньорите на двата тима също загубиха правата си за тази професия. Как реагирах? Виждали ли сте бръкнал в контакт? Не можех да проумея как така наказват най-тежко каре национали – от една страна, а от друга – само мен, новобранеца клет. Този, който едва е започнал да срича азбуката на големия футбол? Не станах ли жертва за цвят, за масовост? Само заради едно блъскане на съперник ликвидират някой, който към момента е... никой. Алилуя, братче! Двата отбора бяха преименувани – „червените“ на „Средец“, а „сините“ на „Витоша“. Заедно с имената се губеха и всички привилегии, които футболистите ползваха като офицери от силовите ведомства – съответно на армията и на милицията. При комунизма това бяха сравнително големите заплати заради пагоните, панелен апартамент, купуване на кола, без да се чака ред близо 10 години по тогавашните правила. Плюс при желание – задочно следване във ВИФ, държавния спортен институт. Привилегии, които, докато ги разуча... научих, че няма да ги получа. Имах само две бузи, а яките шамари от живота вече станаха три. Последният беше нещо повече – направо тежък юмрук. Какво ме застигна? Нима пътят свърши още преди да го извървя? Господин за един ден, така ли? ... „А новобранката Христо Стоичков? Той ще бъде пример! Лош пример, но все пак пример! За всички!“ Така казваше, намигайки ми, един от офицерите в старозагорското военно поделение. Имаше чин капитан, но се разпореждаше като генерал и най-важното – беше нещо като мой мениджър в казармата. Понякога умишлено ми четеше конско пред строя. Така пускаше нещо като димки за околните, а всъщност бяхме партия – водеше ме под фалшиво име да играя в селската група. Да, дори за нея нямах права.

Бъдещият носител на „Златната топка“ джитка по села и паланки като нелегален футболист. Как ви звучи? Селски мач в България. Има и такова животно. Диво и опасно за непознати. Особено за гостуващия тим в мача. По-голямата част от публиката гледа битката права около терена. Не мога да ви опиша какви колоритни, но и сурови като излъчване типове съм виждал на това невероятно шоу. Обикновено наблюдаваха мача, подпрени на дълги колове, на овчарски геги или заели всевъзможни каубойски стойки около терена. Пийват си огнена вода и сипят подигравки и заплахи към гостуващия отбор. Реално не знаеш от кого да се пазиш – от публиката или от налитащите като бик на червено съперници. И трябва да си много, ама много бърз, за да избягаш от ритниците. А къде е другарят съдия? Повярвайте, в такива моменти него повече от всичко го вълнува собствената му безопасност. Няма такава анимация. Играч на гостите например вкарва гол и погнат от тези с тоягите, бяга и вика: „Без да искам, без да искам!“ Или съдии, които, за да не ги бият, тичат като Карл Люис, за да се доберат до фургона за преобличане. Заключват се вътре, но това не ги спасява, защото подпийнали фенове започват да клатят и да бутат укритието им в посока на близката река или пропаст... Всички тези „уроци“ няма да ги намерите в нито един учебник. Нито по футбол, нито по нищо. Но аз се учех на футбол и тук. В един мач реферът приятелски ми каза: „Момче, ти не си за селските стадиони. Търси си след казармата отбор в „А“ или „Б“ група!“ Голям майтап! Подвизавах се под партизанското име „Ангел Станков“ и въпреки трудните условия правех страхотни мачове. И така дръпнах Дявола за опашката – някоя мръсна гад докладвала, че изгнаникът клет Христо Стоичков играе под фалшиво име организиран футбол. И хоп – от София веднага назначили проверка. Само че ние в казармата си имахме контраразузнаване. Затова и на един мач ме смениха спешно 10 минути преди края. И така, както бях с екипа, скочих в офицерската джипка и на мръсна газ отпрашихме към казармата. И още на входа на поделението се преоблякох за отрицателно време в униформа и потен грабнах автомата – караул. Идва проверката и какво да види – редник Стоичков на пост. Какъв футбол, какъв Ангел Станков, какви разследвания? Размина ми се.