- Какво те мотивира, за да изкачиш два 8-хилядника един след друг?
- Българите много ме мотивираха, тъй като сателитният телефон беше достъпен и много и непознати хора ми писаха есемеси. Имаше от Пловдив, от Русе и от къде ли не. Получавах и имейли, обаждания от напълно непознати. Четях ги и си ги препрочитах. Когато такива неща пристигат, това те зарежда и ти дава сили да завършиш проекта. Благодарен съм на много хора и в дневника, който си водех, съм записал всички и за какво съм им благодарен.
- Разкажи повече за цялата експедиция...
- Природата определено беше с нас този път. Самата обстановка в базовия лагер преди Броуд Пик беше страхотна. Българите спечелихме уважението на всички там, защото непрекъснато проправяхме пътя – първи стигнахме до всички лагери (във 2-и, в 3-и). Аз самият направих първо два неуспешни опита, стигах до 7700-7800 м и бях наясно с всичко там. Така се стигна до положението всички да идват при нас, да търсят съветите ни, а експедицията не беше малка. След като го изкачихме с Иван Томов, имах един ден почивка, после местене на базовия лагер. След това още един ден почивка и тръгнах пак нагоре – този път към К2. Ние с Иван станахме първите българи, изкачили Броуд Пик и доказали това със снимка от върха. Преди това имаше информация за Петко Тотев и Станимир Желязков през 2001 г., но те не представиха снимка, която да докаже това.
- В какво състояние слезе от Броуд Пик и имаше ли някакви съмнения, че няма да ти стигнат силите за К2?
- Разбира се, винаги има съмнения, че може и да не издържиш, но някак си тръгвайки, гледайки зад мен и особено пред мен, като видех човек, се мобилизирах тройно и четворно и го задминавах. На тази експедиция нямаше нито един човек, който да ме изпревари. Ставах по 2-3 часа след другите, тръгвах по-късно и един по един ги отмятах нагоре и ги оставях зад мен към върха. Бях в много добра форма. На К2 бях, все едно си катеря 7000 м, стори ми се, все едно е по-нисък. На К2 не познавахме само последните 400 м, другото ми беше ясно и знаех къде какви опасности има. Тези последни метри обаче се оказаха интересно трудни, ледени, т.н. Гърло на бутилката. Там полякът Янош Голомб стигна на 100 м под него, спря и каза: “Ти си”. Аз бях тръгнал 3 часа след поляците, но ги настигнах и вървях плътно зад Голомб. Просто продължих пред тях и съобразявах накъде трябва да вървя и по кое въже, защото там има много и не е добре да уцелиш старо. Когато стигнах на върховия гребен, пък ме блъсна вятър със скорост 60-70 км/ч и не успях да се насладя на гледката. Вятърът носеше ледени късове и постоях 40-ина минути. Тръгнах надолу и успях да се прибера благодарение на GPS. Времето беше такова, че не можех да различа къде свършва земята и започва облакът. На няколко пъти се изтъркалях за кратко по склона, докато схвана релефа. Стигайки в лагер 4, просто се отпуснах.
- Повлия ли ти по някакъв начин смъртта на испанеца Мигел Анхел?
- Разказаха ми този случай на слизане от Броуд Пик. Испанецът просто се е изтощил и е починал. Аз не го познавах лично, но спях до неговата палатка. На такива експедиции често се случва да съжителстваш със смъртта. Гледаш обаче тези неща да не те психират, да не ти влязат в мозъка. Исках нещата да са по-позитивни. Дори когато се чувах с жена си Радослава, й казвах да не ми говори за някои неща, които се случват вкъщи, само да ми се усмихва.
- Кой беше най-критичният момент?
- Слизането беше по-кошмарният момент и по-уморителният. Но след това, когато се събудих на сутринта в базов лагер 3 и бях зарит със сняг, беше върхът. Имах едно пространство от 15 кв.см свободни около мен, просто бях затрупан от тонове сняг. Трябваха ми часове, за да се измъкна, и то с чужда помощ – един поляк ми помогна отвън да изкопая тунел и да се измъкна. Другият беше, когато усетих, че съм сбъркал с тръгването от лагер 4 надолу почти веднага. Там нямаше никакви въжета, само флагчета от време на време. При лагер 3 пък рискувах да пропадна в едни ледени цепнатини, които го обграждат. По светло можеш да ги видиш, но не и когато всичко около теб се върти заради бурята. А и аз имам фобии от цепнатини, откакто през 2009 г. пропаднах в една цели 12 м и оцелях по чудо. И сега пропаднах 2 пъти, но не беше толкова опасно.
- Как се справяше в тези условия с инсулина?
- В интерес на истината увеличих дозите с 30%, защото не исках да изпадна в хипогликемия. По-добре беше да имам повече захар в кръвта. Освен това нямах и как да си я меря, защото апаратчетата работят при 5 градуса. А горе си беше студ. Всъщност и аз измръзнах там. Гледах ги другите как си обличат едни дебели пухенки, но на мен ми се сториха тежки и реших, че ще тръгна с по-леки дрехи. За К2 е характерно още, че няма и крачка, в която да се отпуснеш. От базовия лагер като се тръгне, се върви само на пръстите на котките. 3,5 км е денивелацията, която изминаваш, и отделно още не съм сметнал по GPS точно колко е дълго самото трасе. Минаваш го като на магия. Нямаш и 10 минути да се отпуснеш и да вървиш на автопилот, през цялото време си фокусиран.
- Преди година и половина претърпя катастрофа с мотор и операция на крака. Това попречи ли ти?
- В момента имам в крака си пластина и 12 болта в нея и винаги, когато усуквах крака, си ме болеше. Тежеше ми. Мисля през септември да се оперирам и да извадя железата.
- Как се отразяват няколко качвания над 8 хил. метра за 80 дни?
- След всяко едно качване на 8-хилядник чувстваш, че губиш една част от паметта си, която в момента не употребяваш. Аз например си забравих номера на телефона, също така някои хора, имена, събития. Въобще провокираш максимално организма, умират безброй мозъчни клетки.
- Какви са следващите ти цели?
- Следващата е Манаслу (8156 м), на който също не е стъпвал българин. Има 3-4 опита, но няма успешен. Предстои ни да подготвим проект и да кандидатстваме в Министерството на спорта за помощ. Смятам до есента да е готов проектът и догодина да направя експедицията. Иначе продължавам да изкачвам други места и върхове, независимо от класа, категорията на сложност и т.н., но не и Еверест. Там няма да отида. Той вече е комерсиализиран. Няма тръпката да е интересен. Предстои ми да напиша и един материал за животните на Каракорум, нещо от сорта на “Горната граница на живота в Пакистан”. Например гарваните гробари се качват на 8000 м, ровят в палатките на алпинистите, разкъсват ги тотално, дори и нашата палатка пострада. Пробиват и консервите с храна и след това ги зарязват.
"7 дни спорт"
0
